Интервю с Мая Стелиянова, ръководител на проекта „Гласове от един изминал ден“ – 40-ия юбилеен проект, който е одобрен за финансиране след получена консултантска подкрепа по Платформа за генериране на проекти, повод да обсъдим предизвикателствата пред ромската култура и междукултурните взаимодействия в България
Нека най-напред да опишем живота на един млад човек в кв. „Факултета“. Какви са основните предизвикателства пред него, какво обича да прави, за какво мечтае…
Не съм живяла в ромска махала. Родена и израснала съм в центъра на град. Но това не може да е причина за непознаване на собствения ти етнос, дори когато той е малцинство, дори ако си роден и израснал в центъра на Виена или Париж.
Нравите са доста променени оттогава, когато бях дете и сега, когато възпитавам собственото си дете. Например онова изречение, което моите родители ми повтаряха „Трябва да учиш два пъти повече, за да докажеш на българите, че можеш“ и аз учех не два, а три пъти повече, но не така възпитавам детето си. Не обвинявам родителите си, защото знам, че чрез тази максима отрасна не едно поколение от роми – такива са били времената, вярвали са, че така ни помагат, но днес това звучи тъжно като стимул, да не кажа жалко.
Променени са всички и тези, които живеят в градовете и тези в селата, и тези които са в махалите – ромските, всички сме други хора и градовете, селата и махалите не са същите, те се променят с нас, а често по-бързо от нас. Съответно и мечтите не са същите. Някак все повече се материализират, даже комерсиализират, т.е. имаме желания и все по-малко мечти.
Имам специално отношение към мечтите, първо не мисля, че те могат да бъдат много в този живот. Мечтата е нещо, което бленуваш, сънуваш, нещо, с което лягаш и ставаш, с години понякога. Тя е влюбване – платоническо, което първо криеш от всички, после споделяш с най-отбраните и я пазиш като дете, да не я наранят, бдиш над нея и пак я сънуваш. Мечтата е любов, след това вяра, тя е частицата, която ни праща Бог, за да усетим самите себе си като ценност в света. Ето затова мечтата не може да е най-модерният парфюм, не може да е последна серия от марка на автомобил, нито пък нова къща с все му лукс в нея и голяма сватба, с най-вървежния оркестър не е. Това са желания, при това – обикновени, битови. Мечтите не познават битовизми, те търсят дръзки хора, чрез които да видят собствените си лица наяве, а тази дързост е предопределена от духовността.
Та, хората от „Факултета“ и която и друга махала да е, не се отличават като желания от всички други – те искат своя домашен комфорт и достойнството си в живота. И го постигат някак и въпреки всичко – повечето от младите хора и тези на средна възраст са в чужбина, защото там възможностите за работа са повече, защото там заплащането е по-добро, защото там се чувстват по-оценени и не на последно място, защото именно такива условия създават почва за мечти.
Какво е мястото на културата сред приоритетите за развитие на младите роми?
Ще ми се да е на първо място за всички, които сме в България. Нищо друго не може да ни спаси.
Да, осъзнато или не, ние се спасяваме в условията, в които живеем, оцеляваме все повече и все по-малко живеем. При това независимо от материалното ни състояние, ценз и образование, заради провалени политики, безумна шуробаджанащина и онази дума – забранена сякаш за прокуратурата в България – корупция.
Нямам критика към младите, защото първо съм от хората, които вярват в тях и дори повече, убедена съм, че всяко следващо поколение е по-умно, по-можещо и по-красиво от предходното.
Хайде сега да поговорим за второто!
А къде точно е културата сред приоритетите на нашето образование и политика?
Замисляме ли се въобще какво сме оставили или възпитали в това поколение и не са ли наши грешките, които приписваме на тях? Та ние сме най-проваленото поколение, което ощети до безобразие от духовност децата си!
И продължаваме да го правим с бруталната липса на критичност към обществения ни живот. Ето, затова цената на билетите за актьор от ранга на Джон Малкович винаги ще се сравнява с цените на кашкавалите, сиренето, кюфтета, сланината, вместо да се повдигне въпросът за меценатството, вместо да се решат неуредиците в закона. Та, в този смисъл в очите на един млад човек ние просто искаме да ядем, гладни хора сме и нищо извън това.
Един бърз поглед и към нашето безкритично отношение към обществените ни медии, които освен да информират, трябва да възпитават по-добрия вкус. Жив пример за липса на естетика е новогодишната програма на БНТ, за представяне на култура на различните етноси в България няма как да си говорим. Цяло съсловие от овехтели лица, натрапчиво поднасят физиономиите си, които се гърчат в агония да изглеждат забавни, защото да са смешни е непостижимо за тях. Всяка Нова година – в напъни, да вземат ей тези пари тук – народните. А къде са истинските актьори, защо поне в новогодишната нощ не ги виждаме? БНТ няма пари да плати хонорара на Мариус Куркински, на Камен Донев или бг-зрителите не ги заслужават, стигат им на тях – „бричедите“, „Дайте, да им дадем!“. По същия начин стои въпросът и с музикантите и музиката.
За да е приоритет културата в едно общество, трябва да я познаваме. И тук трябва да се попитаме: дали нашите млади роми познават ромската култура, която е много богата и как ние като родители им помагаме затова. Ако щете и в най-елементарните аспекти, а именно, когато по БНТ на Нова година, някой пее „Очи чёрные“ в стил а ла Слави Трифонов, ние сме тези, които ясно трябва да кажем – това не знам какво е, но не е песен от моята култура. Когато девойки клатушкат нефелно фустите си в националния ефир, ние трябва ясно да кажем, че това не може да бъде и не е танц от нашата култура. И след това да посочим, да чуем и видим заедно с децата ни как звучат нашите песни и танци. Оттук като че ли трябва да тръгнем към познанието за култура.
След това идва образованието, което трябва да стимулира това познание и разбира се политика за представяне на културата, в това число и ромската.
И накрая нека изредим няколко интересни и значими проекта през изминалата година, в областта на ромската култура в България, която значително изостава с подобен род събития, за разлика от други европейски държави.
Ще започна с театралната пиеса „Вкусът на живота“ на Здрава Каменова и актрисата Наталия Цекова. Един много силен албум на формацията „Цинга Манга Фънк“ с невероятния китарист Анел Демирев и необичайните им комбинации от фънк и джаз с ромски фолклор. Песен на Нено Илиев влезе във филма „Шекспир като улично куче“; Дните на ромската култура в Сливен и пак там – една истински ценна фотоизложба на роми от сливенския край „Спомени на ромите през годините“ на Фондация РАКО и Стела Костова (бел. на ред. – разработена с подкрепа по Платформа за генериране на проекти). Все повече се затвърждава инициативата на ромска група за култура с връчване на наградите „Романипе“.
Разкажете ни какво предстои да направите заедно с младежите от столичния квартал „Факултета“ в рамките на последния Ви одобрен проект, при подготовката на който си партнирахте с екипа на Платформа за генериране на проекти.
Радвам се, че проектът „Гласове от един изминал ден“ е юбилеен за платформата, като одобрен такъв и много се надявам догодина той също да бъде от изброяваните като значими в областта на ромската култура. Проектът се финансира от Столична община и ще се администрира от Фондация „Студентско общество за развитие на междуетническия диалог“. Самите дейности по проекта са зададени като изненада, така че няма да говоря за тях. Но ще споделя имената на творческия състав: Людмила Балашикова – Живкова е режисьорът, музикалната част я поверяваме на Нено Илиев, а аз се заемам със сценария. Тук с удоволствие ще споделя, че към екипа е привлечена и една наша, млада, надеждна и талантлива актриса – Донка Кьосева.
Знам, че не са малко хората, които вярват, че този състав ще създаде качествен продукт, затова искам да пожелая първо здраве, успех и удовлетворение на целия екип.
В началото сме на изпълнението на новата стратегия за интеграция на ромите. Какво бихте искали да видите променено в областта на ромската култура и междукултурните взаимодействия у нас в края на изпълнението й през 2030 г.?
Новата стратегия е като старата, само че е нова.
Никак не разчитам на стратегията и НССЕИВ. Ако ги няма, пак ще е същото. Даже изпитвам страх от тези, които пишат тези стратегии, от тези, които ги одобряват, от тези, които ги приемат и поддържат тази пародия, че държавата създава политики и работи по проблемите на ромската общност. Не искам тези хора да пипат моята култура, горе ръцете от нея!
Между другото въпросната стратегия бе доста коментирана в публичното пространство, много критики отнесе. Запознах се с нея тогава, когато бе предложена за обществено обсъждане и разбира се със становищата и препоръките. И след като го направих, дойдоха римите, нищо друго. Публикувах ги в страницата, която управлявам – „Шарен кон“, а след това бяха изпети в рап вариант. Та, това е моето мнение за ромската стратегия и който иска да се запознае с него и с други необичайни за медийния ни пейзаж публикации е добре дошъл на сайта – http://sharenkon.com/. И Вашите читатели могат да последват там мотото ни – да се информираме, забавлявайки се.